Загадки в чинията

От гурме детектив Елица Грозданова

Прието е да смятаме, че, откакто съществува, човечеството е изминало огромен път – от сламените колиби до безкрайните небостъргачи, от пещерните рисунки до Пикасо и шедьоврите на модернизма, от племенните танци до Реквиема на Моцарт, от откриването на колелото до съвременните високи технологии. Но едва ли си даваме сметка, че всяко значимо събитие, всички върхове и спадове в нашата цивилизация се отразяват в нещо на пръв поглед съвсем тривиално – храната. Начинът на хранене е различен при уседналите народи и при номадите, при бедните и богатите; въвеждането на нови продукти, внесени от чужди земи, променят продължителността на живота и социалната динамика в цели общества; от Пира на Трималхион, през викторианските помпозни сладкиши във формата на птици и животни до вечерята в „Ел Були“ - храната е символ на статус и престиж.

Какво могат да ни разкажат вкусовите ни предпочитания през различните епохи за човешката история? На практика – всичко. Но освен това кулинарната история е пълна с легенди, символи, анекдоти – все интересни неща, които събуждат любопитството ни.

Гурме детективът се появи, за да разкаже тези истории. Като истински кулинарен Поаро той ще се зарови във всяка чиния, между редовете на всяка рецепта, ще провери кофата за боклук за опаковките от вчерашната вечеря, ще изследва с лупа и вилица в ръка всяко ястие, сервирано на нашата историческа трапеза.

Ще участвате ли в разследването? Заповядайте!

Има ги обаче - и то съвсем сериозно развити, и вечните теми за сблъсъка между поколенията, за правата на жените през 19 век, за робството и расизма, за пиесите на Шекспир, за страха от смъртта, както и един остроумен бъзик с политиката на Тръмп. И много, много поезия. Прекрасна, докосваща, дишаща в такт с емоциите на главната героиня поезия. И прясно изпечени сладкиши също.

Аз никоя съм.

А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме.

Но не издавай - че те ще ни навикат.  

Колко е мрачно да си някой

- и като жаба мокра -

да казваш цял ден свойто име -

пред възхитена локва!

Това беше първото стихотворение на Емили Дикинсън, което прочетох в живота си. Смело и смущаващо. Показа ми го една приятелка от гимназията. Приятелката беше особена, очарователна и поет. Най-подходящата комбинация за човек, който да те запознае с Емили Дикинсън.

Защото Емили е била особена, очарователна и поет и докато гледам новия сериал „Дикинсън“ непрекъснато си спомням за времето в гимназията. Всъщност връзката е съвсем пряка, защото сериите от първия сезон са посветени на тийнейджърските й години. Емили от сериала е емоционална, любопитна, спонтанна, независима и много чаровна малка бунтарка срещу патриархалното общество.

Веднъж уговаря приятелката си Сюзън да се облекат в мъжки дрехи и да посетят лекция в университета, на която допускат само момчета. Решава да отиде сама до езерото Уолдън, за да срещне с Хенри Дейвид Торо. Кани приятелите си на парти и ги надрусва с опиум. И то - на фона на убийствен съвременен саундтрак.

Формално това прави филма недостоверен или поне го причислява към поредицата от модерни интерпретации (първо „Мария Антоанета“ през 2006 г, но буквално от миналата и тази година - „Велика“, „Ема“ и „Малки жени“), които умишлено се отдалечават от историческата истина и използват аналогии със съвремеността . Когато е направено майсторски обаче, това разминаване не дразни. Напротив, помага – оказва се, че на Емили Дикинсън този образ много й отива.

Наричат я „отшелничката на американската литература“ – в реалния живот тя така и не се омъжва, живее сама и през последните години дори не излиза от спалнята си и говори с гостите си през вратата. Приписват й „тиха меланхолия“, „съзерцателна поетичност“, „изстрадана самота“. В действителност обаче в стиховете й има толкова жизненост, страст и емоции, че просто не можем да си я представим като огорчена стара мома. Като че ли зад стените на стаята си тя е криела ярък и вълшебен свят, много по-вълнуващ от истинския.

Всъщност приятелите и съседите й разказват, че преди да се самоизолира, тя е била общителен и весел човек. За това говори и оживената кореспонденция, която е водила през целия си живот. "Моите приятели са моите имоти" пише самата тя. Преди да се затвори в стаята си – никой не знае защо, е посрещала вкъщи много гости, на които обичала да прави подаръци – изсушени цветя от собствената й градина, която обгрижвала с огромно внимание ( „да бъдеш цвете е дълбока отговорност“ по нейните думи), или приготвени от самата нея сладкиши.

Защото поетесата е била и първокласен майстор-пекар. В една от началните серии на „Дикинсън“ тя замесва първия си хляб и го поднася на баща си – и наистина, реалната Емили пише в едно от писмата си, че баща й „не може да яде хляб, освен ако не е приготвен от нея.“ Гордеела се,че на панаира през 1856 г. в родния си град спечелила второ място в състезанието за домашни печива със своята ръжена пита. Най-много обичала да пече сладкиши и да ги подарява с повод и без повод – нейният „черен кейк“ (всъщност плодов) по стара фамилна рецепта е легендарен.

Изглежда, че в кухнята Емили се е чувствала уютно и спокойно и идеите за стиховете й узрявали, докато медитира над някое печиво –в полето на листчетата с рецепти са записани много от черновите на произведенията й. Една от поемите й е надраскана на гърба на опаковка от френски шоколад за готвене. Друга – върху рецептата за „кокосов кейк на мисис Кармайкъл“.

Малка вметка – семейство Дикинсън били едни от малцината заможни в малкото градче Амхърст, Масачузетс, които са можели да си позволят екзотични съставки като кокос и шоколад за готвене. Сюзан Дикинсън – съпругата на брата на Емили – Остин, стигала дори по-далеч – запазени са менюта на давани от нея елегантни вечери с по 13 ястия – като се почне от хайвера и се стигне до поднасянето на кафе със сирене Бри.

В сериала Сю е голямата тийнейджърска любов на Емили и тя си съперничи с брат си Остин за сърцето й. Наистина, стиховете й са посветени основно на любовта и явно тази зашеметяваща емоция не е било чужда на „отшелницата в бяло“. Според биографите й обаче тя е имала три други обекта на подобни чувства - свещеникът Чарлз Уъдсуърт, редакторът на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и съдията Оутис Лорд, политически приятел на баща й.

Емили обаче очевидно предпочитала да изживява и най-интензивните си страсти в уединение и в комфорта на дома си. Или докато пече сладки с джинджифил за съседските деца, които спускала от прозореца си в кошница. „Пещта на любовта ни сгрява “ пише тя на картичката към един подарък с приготвени от нея шоколадови карамели .

16 June

Ема 2020 – отново  френски макарони на екрана

Изгледах новата филмова версия на романа на Джейн Остин. Радост за очите е – пищни декори, гоблени по стените, богаташки имения с колекции от произведения на изкуството, между които прочути живописци и автентични римски статуи, зимни градини с екзотични за Англия цветя... и купища френски сладкиши в розово. Приликата с „Мария Антоанета“ на София Копола направо накъртва.

Чаровно, обаче исторически недостоверно. В романа Ема яде натурален английски ябълков пай, а не пасти и макарони. Но също като в „Мария Антоанета“ храната е използвана като метафора. Във филма на София Копола сладкишите са символ на разкоша, разточителството и болезената привързаност към лукса, които в крайна сметка костват главата на кралицата. В „Ема“ – на наследственото й богатство, което й позволява да живее безгрижно, да гледа на хората отвисоко, да си мисли, че има право да се намесва в съдбите им... въобще – причина за всички каши, в които героинята се забърква.

В една много показателна сцена Ема кани на вечеря малоимотната Джейн. Когато поднасят крем-карамела за десерт Джейн казва „Прекрасен крем-карамел! Трябва да попитам готвача Ви за рецептата!“. Ясно социално разделение – Ема има готвач (вероятно дори не един), Джейн приготвя сладкишите сама.

Интересното е, че точно по времето на Джейн Остин – джорджианския 18 век – схващанията за ролята на домакинята в кухнята тотално се обръщат. Дотогава богатите са наемали опитни готвачи от Франция, които използвали готварските книги на Карем, а на масата се сервирали ястия като Les Petits Vol-Au-Vents a la Nesle. Бедните пък били много бедни и се прехранвали с простички английски гозби.

През 18 в. обаче в Англия се случва т. нар. Индустриална революция, която подобрява значително доходите на населението. И то не само на тези, които пряко участват в нея, но и на земевладелците в провинцията. Там, наред с огромните имения на наследствените аристократи, се появяват множество по-малки еднофамилни стопанства, които успешно се изхранват от собствената си продукция и създават първообраза на средната класа. Такива семейства не могат да си позволят френски готвач, но могат да си наемат жена от близкото село да работи в кухнята. Само че тя няма да им стъкми Les Petits Vol-Au-Vents a la Nesle за вечеря. Дори и да има желание, няма да може да прочете рецептата на френски. А най-вероятно изобщо не може да чете. За да се разреши този проблем, на пазара се появява изобилие от готварски книги на английски. Първа е тази на госпожа Хана Гласе, а в следващите години буквално всяка година се издава том с рецепти на нов автор. В тях все още има ястия от френската висша кухня, но преобладават типично английските храни.

От заглавията на тези книги става ясно, че те са предназначени „за дамите“ и едва ли става дума за жената в кухнята. Насочени са към господарката, която вече взима голямо участие в приготвянето на трапезата: всеки ден тя подбира меню от готварската книга, след което прочита рецептите на глас на готвачката и следи за изпълнението им.

Типично такова семейство са Бенетови от „Гордост и предразсъдъци“. Недостатъчно богати, за да не се тревожат за бъдещето на дъщерите си – за разлика от Ема, но и не прекалено бедни, за да им се налага да работят. В духа на казаното по-горе – недостатъчно бедни, за да им се налага да си готвят сами. Когато братовчедът мистър Колинс им гостува, той хвали поднесената вечеря и „поиска да му кажат коя от хубавите му братовчедки я е сготвила тъй възхитително. Но мисис Бенет го постави на място, като заяви рязко, че били достатъчно заможни да плащат на добра готвачка и че момичетата й нямали място в кухнята.“

15 June


12 Юни - Случай № 1 - По следите на барон Мюнхаузен, част втора

Кетчуп? Знаменият детектив винаги беше мислил, че тази дума е съвременна, колкото и характерната пластмасова бутилка. Вярваше, че е полуфабрикат, създаден за нуждите на фаст-фууд индустрията и съответно нямащ място на неговата трапеза. Детективът изповядваше религията на петте основни соса - Béchamel, Velouté, Espagnole, Hollandaise и доматен, определелени от прочутия Мари-Антоан Карем за сосовете – „майки“ на класическата кухня, и техните вариации . Беше прекарал часове, за да се упражнява в приготвянето на основата им - съвършеното roux. Макар че ставаше въпрос за запържено в масло брашно, Детективът се беше убедил от личен опит колко трудно се уцелва момента, в който трябва да бъде вдигнат тигана – първите му проби имаха или неприятния сипкав вкус на недосварено брашно, или на прегорено. Но това беше в далечното минало – вече се беше усъвършенствал дотолкова, че знаеше колко движения на ръката са достатъчни, за да забърка перфектната емулсия. За човек, посветил денонощия на бавното печене на телешки кости, за да деглазира останалите по дъното на тавата частици с телешки бульон - само една от съставките на легендарния demi-glace, който от своя страна е само една от съставките на още по-легендарния Espagnole, промишлено произведеният кетчуп беше повече от обида.

Като се опита да прглътне непрязънта си към този толкова несофистициран сос, Детективът се зарови в неговата история. Оказа се, че думата е китайска по произход – през 17 в. в Китай с подобно звучащо име наричали сос от маринована риба и подправки. Той се понравил на британските търговци, които го пренесли в родината си. Англичаните, а скоро и техните американски роднини, започнали да слагат „кетчуп“ почти на всичко – така, както ние днес използваме соевия сос. И, естествено, скоро се появили и рецепти за домашното му приготвяне – само че във Великобритания предпочели да го правят от достъпни за тях продукти, а не от риба (не и от домати, които по това време били смятани за отровни). Най-популярният кетчуп през златния век на неговото разпространение – 18-ти, бил гъбеният – любим на Джейн Остин. Правели се и такива от стриди, миди, лимони, целина, дори от плодове като сливи и праскови. Техниките се свеждали или до кипването на продуктите и консервирането на прецедения сироп, или до накисването им с много сол и подправки. Резултатът бил силен на вкус, концентриран сос, който можел да се съхранява дълго време, без да се развали.

Гъбеният кетчуп, надлежно бутилиран и прибран в килера, се ползвал като основен сос за заливане на месо, но участвал като съставка и в приготвянето на други ястия. Знаменитият детектив полюбопитства за рецептата му и без особена трудност я откри в „Помощник за дамите в подредбата и снабдяването на трапезата – цялостна готварска система“ на мисис Шарлът Мейсън, публикувана в Лондон през M DCC LXXX VII година. Отне му няколко секунди за разчитане, като си припомни, че при римските цифри с M се означава 1000, D – 500, C – 100, L – 50, X -10, V – 5 и I – 1. Драсна сметката в любимото си подвързано с истинска телешка кожа тефтерче: М- 1000, D+C+C = 500+100+100=700; L+X+X+X=50+10+10+10=80; V+I+I=5+1+1=7, ergo - 1787. „Е, не съм загубил форма от гимназиалните години“ – доволно погали егото си Детективът.

„За да направиш гъбен кетчуп Вземи напълно порастнали гъби, натроши ги с ръце, сложи по шепа сол на всяка порция гъби и ги остави да престоят цяла нощ. Насипи ги в глинени гърнета за готвене, остави ги в силна пещ за 12 часа и ги прецеди. На всеки галон течност сложи карамфил, ямайски пипер, черен пипер и джинджифил – по една унция от всяко и половин паунд обикновена сол. Сложи на тих огън и остави да къкри, докато половината от течността се изпари. Прехвърли в чист съд. Когато се охлади – бутилирай за употреба.“

Намирането на рецепта за гъбен кетчуп беше лесно – почти във всяка готварска книга от Джорджианската епоха имаше по някоя – с малки вариации, например в подправките или в съвета да се прибави ябълков оцет или вино при варенето. В тях не се уточняваше вида на гъбите, но Детективът си представяше прясно набрани горски манатарки, с плътен землист аромат и незабравим вкус. Макар и заклет bon vivant, той не обичаше разхищенията – и сега с леко притеснение се опита да изчисли наум колко гъби ще отидат, за да произведе малко количество сос. Мисълта не му даваше мира, докато вечеряше сочно filet mignon de porc с коняк и горчица и продължи да го гложди дори насън. Решението дойде с мъдрото утро – Детективът се събуди с мисълта, че може да изсуши, смели и използва като подправка сварените гъби – а в тази компания от карамфил, пипер и джинджифил вкусът им вероятно щеше да е невероятно богат.

След закуската с две бадемови агнеси и чаша силно кафе той се зае да издирва рецепта за орехов кетчуп. Задачата го позатрудни, но след няколкочасово ровене в стари готварски книги на помощ му се притече мистър Ричард Бригс – „дългогодишен готвач в страноприемницата Глоуб на Флийт стрийт, а сега – в кафетерията Темпъл.“През M DCC LXXX VIII година (издателите явно са смятали, че е много шик да я изписват с римски цифри на корицата) той публикувал „Английското изкуство на готвенето“ – още по-подробен алманах с рецепти от епохата. Знаменитият детектив оцени високо педантичната им подредба по видове ястия, както и старателно попълнения индекс. Така той лесно откри на 480 страница на оригиналното издание това, което търсеше:

„За да направиш орехов кетчуп Вземи зелени орехи – преди черупката им да се е оформила и ги раздроби с трошачка за раци или ги счукай в мраморно хаванче. Изцеди сока им през едротъкан плат. На всеки галон сок сложи по един паунд аншоа, един паунд морска сол, четири унции ямайски пипер, две – дълъг пипер и две – черен пипер; от мациса, карамфила и джинджифила – по една унция, също и парче хрян. Вари всичко заедно, докато количеството намалее наполовина. Прехвърли в гърне и щом изстине, насипи в бутилки – ще бъде готово след три месеца.“

„Каква ли ще е на вкус тази смес?“ – замисли се Гурме детективът. Прегледа отново съставките: досети се, че „мацис“ наричат обвивката на индийското орехче, която се суши и също се използва като подправка. Какво е „ямайски пипер“ обаче той не знаеше. Бърза справка го информира, че това е друго име за бахара, донесен в Европа след втората експедиция на Христофор Колумб.

Детективска му работа – вроденото му любопитство го пришпорваше да научи повече подробности. Така стигна до факта, че на място подправката била открита и описана от доктор Диего Алварес Чанка от Севиля – доброволец в експедицията от 1493 г. Всъщност добре, че е бил той, защото малко след стъпването си на остров Испаньола (където днес се намира Доминиканската република), Колумб се разболял от малария – и само навременната помощ на доктора го спасила. Докато през следващите пет месеца строели на северния бряг селището Изабела, Чанка съставил пространно писмо до градоначалника на Севиля , което станало първият документ изобщо, описващ флората, фауната и хората на новоткритата земя. За радост на Детектива цялото писмо на доктора бе напълно достъпно в Интернет. Предвкусвайки нови интересни открития, той си направи капучино с щипка канела отгоре, настани се в любимото си кресло край прозореца и се зачете в таблета си. И не се излъга – скоро мустаците му щръкнаха като на котарак, дебнещ мишка. Как да не се възхити на човек, чийто първи, буквално първи думи за стъпването на чужда земя са „Островът беше опасан от гъсти гори; попаднахме на дърво, чийто листа имаха най-финия аромат на карамфил, който някога съм помирисвал; по форма бяха като дафинови листа, но по-големи; все пак според мен това е вид лаврово дърво“.

Потънал в ароматите на канеленото капучино, Детективът се насладаваше на сладкодумните описания на Чанка за местните жени и модата да подчертават прасците си, като ги привързват отгоре и отдолу с памучни ленти плат; за зеленчуците, които отглеждат и особено за ямса – този „подобен на ряпа корен“, който ги спасил от глад, щом свършили провизиите им; за подправката „акси“, с която индианците подправяли рибата и птиците, които ловували, но когато испанците я опитали, вътрешностите им се подпалили – така открили за Европа лютите чушки. Изведнъж обаче се сепна – последното нещо, което беше очаквал в този доклад, бяха кулинарни съвети. Съвети как се готви... човешко месо.

 

4 Юни - Случай № 1 - По следите на барон Мюнхаузен, част първа

През онази тиха предколедна вечер Знаменитият детектив беше потънал в анализи на поредното разрешено престъпление. Случаят беше объркан, заподозрените имаха железни алибита, извършителят не беше оставил никакви следи, полицията скоро вдигна ръце – но- аха! – острият ум на Детектива отново беше открил малкия детайл, от който разплете целия случай. „Все още мога да разчитам на себе си“ – доволно си мислеше той – „По едно време нещата изгледаха безнадеждни, репутацията ми висеше на косъм, но в крайна сметка се измъкнах от кашата“. Той се подсмихна. „Като барон Мюнхузен, който се спасил от удавяне, като сам се изтеглил за плитката на перуката“.

Знаменитият детектив беше чел за приключенията на барона в детството си и сега с умиление си припомни как навремето се взираше с часове в цветните илюстрации. Под напора на обзелата го сладка носталгия той намери книжката в библиотеката, сипа си чаша боровинково вино и разгърна страниците. Четеше и се подсмихваше, а на този пасаж се разсмя с глас:

„Ако войниците и моряците често пъти дължат своето спасение на самообладанието, не трябва да забравяте, че понякога и с ловците се случва същото. Така например веднъж, като скитах по бреговете на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно голямо пространство така, че мъчно можех с един изстрел да убия повече от две-три двойки. За нещастие можех да гръмна само един път, а ми се искаше да занеса в къщи всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил много приятели на обяд.) Тогава ми дойде наум, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с радост забелязах как се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е много плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе навън, отново плувна над водата. В същия миг втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите патици. Само за няколко минути сланината направи едно пътуване през гушите на всички патици и тия бедни птици изведнъж се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно задоволен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча около тялото си и тръгнах към къщи.

Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Готов бях да се разкая, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото можах, използвах и този летеж. Развях двата края на куртката си като две весла и по този начин насочих патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше много лесна, защото трябваше да почна от най-първата патица, и моят опит успя, след като направих един изкусен скок. Подскочих толкова пъти, колкото бяха патиците. Най-сетне, като свърших и с най-последната, тихо се спуснах през комина и паднах за голямо учудване на готвача върху огнището. За щастие то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето заедно с господаря му нападаха още цял кош заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като дойдоха гостите.

„ Знаменитият детектив също бе похапнал добре на вечеря, но мисълта за невероятната патица с портокали, сервирана от майка му за една много отдавнашна Коледа, накара стомахът му да изкъркори. „Никой вече не готви патица“ – тъжно си помисли той. – „А беше толкова вкусно!“ Глътка от боровинковото вино само направи спомена за сочното, пълно с плодови аромати тъмно месо още по-жив. „Решено! За тази Коледа ще приготвя патица!“. Мустаците на Детектива буквално щръкнаха от обзелото го кулинарно въодушевление. „И ще бъде като от едно време! От съвсем едно време! Ще сготвя... патица ала барон Мюнхаузен!“

Остатъка от вечерта Детективът прекара в проучване на книгата и нейния автор. Оказа се, че барон Мюнхаузен е бил действителна личност. Немец по произход, той участвал в Руско-Турската война от 1735-1739 г. на страната на руснаците. След завръщането си станал популярен в аристократичните кръгове с откровено преувеличените си разкази за собствените си подвизи. Скоро обаче баронът с огорчение научил, че на английски език е публикувана книга, чийто герой носи неговото име. Автор бил някой си Смит – ходи го търси. Мюнхаузен завел дело срещу издателите, но без успех. „Приключенията на барон Мюнхаузен“ се появили и на немски, въпреки яростните му протести.

Зад псевдонима „Смит“ се криел Ерих Мария Распе – интелектуалец, хуманитарист, бивш библиотекар на Кралската библиотека, който прекарал част от живота си в Лондон. Приживе Распе така и не посмял да си признае авторството – книгата започнала да излиза с неговото име едва след смъртта му.

Детективът си представи как Распе вечеря с приятели в някоя лондонска страноприемница: похапват патица, смеят се и си споделят ловни подвизи – а това го вдъхновявя да съчини приключението на барона. „Точно така!“ - Детективът вече беше напълно убеден.- „Ще търся английска рецепта от 18-ти век!“

За щастие има доста готварски книги от 18 век и Детективът отдели следващите дни на тяхното проучване. Странна работа – търсеше рецепта за печена патица, но попадаше само на такива за задушена. Една малка справка в списъка на хранителните продукти, заредени в кухнята на английско имение, потвърди подозренията му - за разлика от днес, когато за храна се отглеждат специални породи, през 18-ти век патиците, особено пък дивите, са били много по-дребни. Стегнатото месо, с много мускули и малко мазнина правело почти невъзможно птицата просто да се опече във фурната. Затова я слагали в глинен съд, наливали малко течност, захлупвали и я оставяли да се готви дълго на бавен огън.

В крайна сметка Знаметият детектив си хареса ястие от книгата „Опитният английски иконом“, написана през 1769 г. от някоя си Емилия Рафалд. Заинтригуван от обемистия том с над 900 рецепти и най-вече от собственото й заявление, че всички са измислени от нея самата, Детективът хвърли едно око на биографията й. Оказа се, че госпожа Рафалд била предприемчива жена, която се справяла с живота с кураж и изобретателност: на младини работила като икономка в няколко богати фамилии, след това се омъжила за градинаря на една от тях, отворила собствена сладкарница, докато мъжът й държал сергия за цветя на пазара, написала цяла готварска енциклопедия и някак между другото родила 16 деца – всичките момичета. През 1773 г. продала авторските си права на издателя си за 1 400 лири – равностойни на 180 000 английски паунда днес. Книгата й очевидно е била любима на кралица Виктория, защото тя преписвала откъси от нея в своите дневници.

Ето как съветва да се приготви задушена патица мисис Емилия Рафалд:

„Вземете три млади патици, намажете ги от всяка страна с мас, поръсете ги с брашно и ги оставете върху жаравата в огнището, докато покафенеят приятно. Прехвърлете ги в глинен или метален съд с плътно прилепващ капак. Сипете кварта вода, пинта червено вино, супена лъжица орехов кетчуп, същото количество от кафевия сос за цвят, една рибка аншоа, половин лимон, скилидка чесън, китка сладки билки и лют пипер на вкус. Оставете ги да се задушават бавно за половин час или докато станат крехки, предвърлете ги в чист съд и ги поддържайте топли. Оберете и изхвърлете мазнината по повърхността на бульона, в който са се задушавали, прецедете го през цедка, прибавете към него по няколко смръчкули и трюфели, кипнете го бързо на силен огън и след това го оставете да къкри на слаб, докато се сгъсти до малко повече от половин пинта. Залейте патиците с този сос и ги поднесете.“

Тази рецепта със сигурност изостри апетита на Знаменития детектив, но и неговото любопитство. Какъв кетчуп през 18-ти век? И то – орехов? Що за смес са използвали за оцветяване на ястията в кафяво? Защо в соса за патица има аншоа? Мустаците на Детектива отново щръкнаха радостно. „Загадка! Загадка... хаха, в чинията!“

И така започна първото му кулинарно разследване.