9 Любими книги

Литературен спаринг между

Методи Перестият Меч Пачеви  и Ива Самодива 

Като древен китайски ръкопис настоящата рубрика се развива отдолу нагоре, но може да се чете всякак, преобладаващо отляво надясно.

Ден девети : Методи - Аутопсия на една любов

Ден девети и последн. Предишните дни ми беше по-лесно да представя любими книги, чак сега ми се налага да избирам наистина. След дълго претегляне на Ницше, Фройд, Маркс, Харари, Агамбен, Грамши, (още) Блага Димитрова, Зюсак, Сауд ал-Сануси, Абдулрахман Муниф, Ахмад Матар, Харпър Лий, Оруел, Арундхати Рой, Емилиян Станев, Фурнаджиев, Хайтов и Цвайг, натежа Виктор Пасков с романа „Аутопсия на една любов“. Няма да споделям откъси от книгата. Вместо това ще поместя някои мои невчесани размисли за нея.

Преди години с една приятелка си говорехме, че всяка интимна връзка е като сграда, рушаща се на ускорен каданс. Веднъж построена, пътят ѝ е само към разруха, развала и гниене. Затова обитателите на връзката трябва постоянно да я поправят и подобряват, периодично да подменят изгнилите подпори, непрекъснато да се стремят да бъдат по-добри квартиранти, гости, посетители, или там каквито се чувстват. Затова в една връзка трябва да има събитийност, трябва нещо да се случва, да се променя, да се планира. Изпуснеш ли нещата, таванът ще се сгромоляса върху главите ви. Или в най-добрия (или най-лошия?) случай, само върху твоята. Защото другият вече ще си е отишъл.

„Аутопсия на една любов“ е разказ за разрухата, на която е способен човек, качил се на пързалката, в чийто долен край с отворена паст чака Смъртта. Нищо в този роман не е весело. Тъжно е от началото и в края става непоносимо, давещо, смразяващо и безнадеждно. Това е един искрен текст-тест, който проверява способността на читателите да погледнат стоокото същество Живот във всичките му очи едновременно и да се изправят лице в лице с успеха, страстта, изкуството и цялата грозота, на която е способен тоя Живот.

Бях чувал възмутени писъци за тоя роман. Заради секс сцените. Били порнография. Ами порнография са. Животът не е ли порнография? Еднакво тъжно ми е за хората, които са обикнали романа именно заради порнографията, и за хората, които са го намразили тъкмо заради нея. Порното в текста не е евтин трик за привличане на читателска маса. Неелегантно и брутално (нелитературно?), то е искрено. И е неделима част от словесния корпус. Как може един страничен наблюдател да усети декрешендото на пулса на разпадналата се любов, ако не усети биенето на сърцата на затрупаните от нея?

Както всички книги на Пасков, и тази е музикална. Ужасяващо музикална. Никога музиката не е била толкова близка и възвишена (дори в Балада за Георг Хених!), колкото тук. Защото тя е в основата на романа. Любов, сласт и музика са едно, човешкото тяло, слухът и музикалният инструмент са едно.

С напредването на наратива, текстът става земетръсно натоварен с всички емоции, които човек не иска да изпитва. На финала всички тези емоции се събират в една точка, която експлодира и от нея се ражда успокоението, че това е само книга. В която, въпреки всичко, ни се иска да бъдем.

Ден девети : Ива - Камила

Как камилата получи гърбицата си

На гърба си могила има всяка камила — ако щеш, провери в зоопарка — но аз зная двамина мързеливци с гърбина, надвишаваща нейната мярка.

Да, защото щом някой по цял ден се изтяга, отдалеч, моя драга, проличава веднага как могила унила, пълна с грозни инати, като гръб на камила на гърба му се клати.

А със тебе ний двама се въртим по пижама, грозно хленчим, не щем да закусим, бродим чорлави вкъщи като дяволи същи и на свойте играчки се мусим.

Но доколкото зная, по закона в страната със лице към стената се наказват лицата, щом такава могила, пълна с грозни инати, като гръб на камила на гърба им се клати.

Затова, моя драга, човек трябва веднага да престане дома да се шляе и да грабне в ръката търнокоп и лопата, и да иде навън да копае.

И ще види как Джина — дух на нашта градина — ще издуха от него като дим от комина всяка грозна могила от камилски инати!… Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.

***

Като започнах с любмите ми книги от 16 до 35 и от 35 нататък, вероятно ще трябва да завърша с това, какво имаше преди това, до 16. До 16 имаше Ръдиард Киплинг, първо с поезия и детски приказки, после с Ким. Ким е голяма книга, сега като си мисля за нея виждам, че тя съдържа и Търсене и Пътуване. Ръдиаровият Ким е всъщност марселовото Търсене и селиновото Пътуване в едно - преди още да се организират, специализират и разделят.

На Киплинг дължа Надето, първият лично спечелен приятел- не организиран от училище или натрапен от родители. Като се заговорихме случайно на ъгъла на Аспарух и Борис, от дума на дума стигнахме до това да си рецитираме една на друга киплингова поезия и така станахме, на по около единадесет, и си останахме приятелки по личен-поетичен избор и до ден днешен.

Май се оказва, че поезията не е “единственият порок, който не познавам”, а който познавам от толкова отдавна, че съм го даже забравила...

Дали затова арабският израз е مسقط رأسه ?

Ден осми : Методи - Книга за поклонението

Време е за поезията на любимия ми Райнер Мария Рилке. Оставям тук свой превод на две стихотворения от „Книга за поклонението“ из „Книга на часовете“:

***

Изгаси очите ми: ще мога да те виждам, ще мога да те чувам, ако за ушите ми е тишина, без нозе ще мога да те стигна, и без уста ще мога в теб да се кълна.

Откърши ръцете ми, ще мога да те пипна със сърцето си като с ръка. Сърцето ми да спреш, и мозъкът ще затупти; изпепелиш ли го, кръвта ми ще те понесе като река.

***

Ти си бъдеще, зора голяма над равнѝните на вечността. Ти си петльовият крясък след хроническата нощ, росата, утринната литургия, девойката, странникът, майчицата и смъртта.

Ти си преобразяващо се същество, винаги издигащо се от съдба, непразнувана и неоплакана, неописана като дива гора.

На всички неща си устременият бяг, що последната си дума премълчава и на другите все други се явява: на бреговете като кораб, на корабите като бряг.

Ден осми : Ива - Бръмбар

И за да не бъда обвинена в обичайната си awkwardness като цитирам любими поеми на не-поети, ще трябва първо да кажа, че от поетите поети най-обичам Стефан Цанев. Откакто - на 11 години - прочетох апелът му към момчетата да си носят новите дрехи, най-активно и аз така правя барабар с Петко - винаги с нови дрехи - по повод и без повод.

Сега вече спокойно мога да кажа за Георги Господинов с поетичният му Естествен роман и стихчето: В черквата на тази роза, черен бръмбар е монах.

А, awkward или не от цялата арабска поезия най-обичам и най-често си служа с  وامعتصماه на أبو تمام

السَّيْفُ أَصْدَقُ إِنْبَاءً مِنَ الكُتُبِ                    في حدهِ الحدُّ بينَ الجدِّ واللَّعبِ

بيضُ الصَّفائحِ لاَ سودُ الصَّحائفِ في          مُتُونِهنَّ جلاءُ الشَّك والريَبِ

والعِلْمُ في شُهُبِ الأَرْمَاحِ لاَمِعَة               بَيْنَ الخَمِيسَيْنِ لافي السَّبْعَة ِ الشُّهُبِ

أَيْنَ الروايَة ُ بَلْ أَيْنَ النُّجُومُ                   وَمَاصَاغُوه مِنْ زُخْرُفٍ فيها ومنْ كَذِبِ

تخرُّصاً وأحاديثاً ملفَّقة                      لَيْسَتْ بِنَبْعٍ إِذَا عُدَّتْ ولاغَرَبِ ً

Аудио и текст видео на وامعتصماه тук. В ютюб има и много по-добри изпълнения от това, но без добре огласования текст

А, за очудените ще поясня: И военни маршове обичам и най-много Шуми Марица окървавена, плаче вдовица люто ра-не-на...

Мда, тук и без бой си признавам, че съм странна предвид, че любимата ми група е Jefferson Airplane с ‘One pill makes you larger, one pill makes you small, and the pills that mother gives you don’t do anything at all…’ и прочее А, в заключение ще обобщя, че от всички пороци само с поезията не съм на ти.

В търсене на снимка на ابو تمام научих първо една добра, а веднага след това и една лоша новина. През 2008 в Дара, Сирия е издигната статуя на абасидския поет - там му е родното място - колкото да бъде срината пет години по-късно, юли 2013, от Хизбулнасра според едни или от Даеш според други...

 

Ден седми : Методи - Еделвайс

Любими книги: ден седми. Днес е ред на един позабравен български поет – Александър Геров. Открих го случайно в края на миналата година. Светкавично ми стана любим. Преди всичко - със своята искреност. От него представям тук стихотворението „Еделвайс“:

Смъртта ме люлее на своите скути и нещо красиво разказва ми тя:

- Ще бъдеш погребан ти в бездни нечути, на кал и вода ще ти стане кръвта.

Тъй хилядолетия ти ще пътуваш в земята, по корени и по листа, при среща със близките ще се вълнуваш, ще зъзнеш от зимния вятър в нощта.

Готви се, приятелю, дълго готви се, когато един еделвайс разцъфти, в листата му нежни да сбереш свойте мисли и пак да си спомниш, че си ти, че си ти!

Ден седми : Ива -

Лелеее.. . щом и поети влязоха в играта, тежка станан ни съдбата. Но, какво да се прави? Ще търпим, младост (Методи!) - играе й се.

От поетите най-любим ми е поетът не-поет Алистър Кроули. Още известен като Звярът 666, шахматист и алпинист от световна величина, писател и художник, йога и окултист, пътешественик и шпионин, бонвиван и хероиноман.

От всичките му книги, много и дебели, най-харесвам Книга на лъжите, единствената му стихосбирка. От нея се научих на английски. Затова и английският ми и до днес остава леко архаичен и много драматичен. И до днес след някоя и друга чаша вино, особено червено, из главата ми се замотава следното:

DEWDROPS

Verily, love is death, and death is life to come.

Man returneth not again; the stream floweth not uphill; the old life is no more; there is a new life that is not his.

Yet that life is of his very essence; it is more He than all that he calls He.

In the silence of a dewdrop is every tendency of his soul, and of his mind, and of his body; it is the Quintessence and the Elixir of his being. Therein are the forces that made him and his father and his father's father before him.

This is the Dew of Immortality.

Let this go free, even as It will; thou art not its master, but the vehicle of It.

Разбира се, ако трябва да сме честни, като мистична поезия, тази на Кроули не е голяма работа. Даже, може да се каже, че е нищо особено. Тънкостта, и вероятно това ме е закачило, е че цял свят цитира Руми на арабски, персийски и преводни езици, но араби да цитират слаба мистична поезия на английски едва ли има много. Иначе казано - ниша. Факт има и друг, че и най-баналното съдържание увито в чужд, макар и добре познат език, е винаги по-мистериозно, от същото изказано на родния - или даже на второродния. Или както казва самият Кроули, ама по друг повод : “Thus, you have all in pure light and some, though not all, in the dark”. Сладур.

А, ето тук и цялата Книга на лъжите като аудиокнига на ютюб  

Ден шести : Методи - Пълнолуние

Днешния и следващите два дни посвещавам на свои любими поети. Първи ще бъде иракският поет Бадр Шакир ал-Сайяб. Харесвам го, защото при него има хем елегантност, хем суровост в изказа, много е съзерцателен, дори философски. По-ранната му поезия се подчинява на по-строги канони и е хубава по свой начин, но късните стихове (след 1948) са истинско злато. Обичам и смесването на митологеми - архаични и съвременни, градски. Помествам тук свой превод на неготово стихотворение „Мираж“:

Останки от кервана,

водени от залязваща звезда

по пътя към смъртта,

разтушават ги с напеви

жадни устни.

Обагрени платнища,

изписани в миража,

раздират им воала

и разбулват поглед замечтан

и страст, стопяваща пределите.

 

Сенки по замръзнала повърхност,

раздвижени от непокорна длан,

тласка ги към бездната плачевен напев.

Сенки по огнена стълба,

запратила към ужасяващата пропаст захабените си стъпала

и разхлабила над пропастта маската на битието.

Ще отминем... а миражът ще остане,

сянката на устните неутолими ще блуждае зад воала,

бавните сенки ще пъплят

под ритъма на босите ти ходила

към тъмата на пропастта,

и на последното стъпало ще забравим

любовта си... не бленувай

да бъдем пак едно! 

Ден шести - Ива : Какао

Такаааа, като казах големи разказвачи, та се сетих... за друга една гигантска книга - латиноамериканската... Тя също е многофрагментарна и многосъставна, многофасетна и много колоритна, шарена марена.

Там пръв султан, пардон, пръв крал сред сто години пренаселена самота е Маркес. „

До Маркес, от едната страна, дясната, колосалното джудже Амаду се е разположено в основата на трона, или безвърха пирамида беше? с все Дона Флора и двамата й съпрузи, че и с хазарта даже и пороци други.

А, от другата страна, лявата и по-специално в рая зад другия ъгъл се вихри Варгас-Льоса ведно с Гоген и баба му. Без майтап! Най-сериозно и по феминистки-работно-художнически. Хоп, я на Лион в канютата* - не е печатна грешка - я на Хаити в колибите.

В подножието на безкрайните стъпала водещи към трона на върха се суети и една жена.... Ескивел я скивам бърка в тенджерка гореща вода за шоколад...

От тези научих много неща, но главно следното и съответно по ред на номерата:

Че това да се чувстваш самотен насред Женския пазар е стандарт международен и случва се и на обратния край на света. Че любовта е сляпа за пороците или както е казал поетът “не се влияе от това което е и от това което не е”**. Че църквата и работническото движение на много места по света открай време са вървели ръка за ръка и че разните църкви са се боричкали за бройки дори след на хората смъртта. Че готвене без любов не става или иначе казано: ако не тръгва от сърцето по-добре е да не стига до .... Такааа

Ето, успях да да напиша Че четири пъти - без гевара - колкото да не забравим, че книгата е латиноамериканска. 

*Специфични работилници-ателиета за коприна, откъдето Маркс е смятал, че ще тръгне световната революция.

** Алистър Кроули, Книга на лъжите

Ден пети : Методи - И планините отекнаха

Един роман, който често сънувах, след като го прочетох: „И планините отекнаха“ („А планините ехтяха“ по официалния български превод) на Халед Хосейни. Такива текстове имат катартичен ефект върху читателя. С тези тъжни истории си даваш сметка колко крехък и беззащитен е човекът, изправен пред големите валове на машината на историята, и колко нищожна стойност има животът му.

Контекст: Романът проследява съдбите на братче и сестриче от Афганистан, който биват разделени в детството си. Съдбите им се преплитат с няколкото разказвачи в романа и се простират във времето и пространството. Не разполагам с българския превод, така че предлагам тук свой превод на кратък откъс:

„Дивът* се върна в стаята и завари Баба** Аюб да стои върху счупеното стъкло с увиснали рамене. - Ти си жесток звяр - каза Баба Аюб. - Когато достигнеш преклонната ми възраст - отвърна дивът, ще откриеш, че жестокостта и доброжелателността са просто отсенки на един и същи цвят. Направи ли избора си? Баба Аюб oбърса сълзите си, взе косата си и я привърза към кръста. Бавно тръгна към вратата с увесена глава. - Ти си добър баща - подхвърли дивът, когато Баба Аюб мина покрай него. - Да гориш в адски пламъци, дано, за това, дето ми стори - промълви Баба Аюб.“

* Див: демонично същество от афганския фолклор, появяващо се в легенда, разказана в романа. - бел. Методи

** Баба в случая е "татко", а не "баба". От там и закачката на дивът накрая "Ти си добър баща" - бел.редактор.  

Ден пети - Ива - Съветска... петорка.

Бъркам отново в позастиналата литературна каша и какво да видя? Отново руска тройка! Та чак и съветска. Много добри разказвачи се оказаха тези руснаци, че даже и съветците. Има няма - по-добри и от латино американците.

В тази тройка са: Булгаков с докторските разкзаи - някой смешни като виц, други по-мрачни, особено онези с морфина в Н-ска губерния. За Майсторът и Маргарита да не говорим, за тях цели дисертации са писани. За нас остава само да мечтаем да полетим голи на глиган към събор с вещици. И навремени да се присещаме за червената петлюровска кръв рукнала по снега на Бялата гвардия.

Втори в чудния впряг, макар и успорван, е Анатолий Рибаков през 35 и други години.

Трети, Топол, Еудард Топол. Списвал за Комсомолская правда, после цензуриран, после емигрирал. Издаден в България чак 2011. Червена газ е с copyright от 1985 и превод на английски от 1986. Копието което притежавам е надписано от преводачът Алън Майер през 1992.И тези тримата са една голяма, съветска, нищо че някои ще противоречат за Булгаков, съветска книга .... хммм, вероятно нещо за измеренията на човешката устойчивост, ама какво точно.... не е ясно...

Ох, ох, сега чак сега се сетих за Илф и Петров. Е, няма как... тук ще трябва да ги спомена, щот няма всеки ден и само с руснаци да се занимавам.

Ден четвърти : Методи - Кратка история на времето

Любими книги: ден четвърти. Време е за нещо нехудожествено: „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг – книгата, от която се възпламени страстта ми към астрономията и космологията.

Контекст: Замислена като научнопопулярен текст, тази книга вероятно е най-стегнатият увод в астрофизиката. Нямам книгата на български, затова по-долу поставям мой превод на пасаж от оригинала:

„Идеята, че времето и пространството могат да образуват затворена повърхност без граници, има значителни последици за ролята на Бог в делата на вселената. Вземайки предвид колко успешно се справят научните теории в описването на събития, повечето хора са стигнали до убеждението, че Бог позволява на вселената да се развива съгласно определени закони, без да се намесва, нарушавайки той самият законите. Обаче тези закони не ни дават представа как е изглеждала вселената, когато е възникнала – Бог би трябвало да може да върне назад часовниковия механизъм и да избере как да я започне. Щом вселената е имала начало, бихме могли да предположим, че е имала и създател. Но ако вселената наистина съществува самостоятелно, нямайки граница или край, тя не би имала нито начало, нито свършек: тя просто би съществувала. Тогава, какво място би имало в нея за създател?“

Ден четвърти : Ива - Компот

На четвъртия ден, ща не ща - хванала съм се на хорото - играя. Взирам се в литературната каша, що да видя?

Днес, не било то каша, ами компот било! Компот за прекрасната дама.

Виктор Пелевин значи. Пак руснак. Хм хм от ново време. На Пелевин от зимните, пост-комунистически книги никоя не изхвърлям. На самотния остров всички ги взимам. Най-вече върколашките метаморфози - за да не забравя как да си настърчавам опашката. И Чапай и пустота на ура - но книга ли бе тя да се опише - не книга ами безкрайно пътуване с влак из безмерната съветска тайга - ох, това пък ме подсети за Москва-Петушки, но това е водка от друг заден джоб нечий. Генерация П, ако толкова ви се свиди ви я оставям, въпреки че и там имаше силни моменти като обръщането на телевизора наопаки за да не се гледа Звярът - говорителка в очите. Техника известна още отдавна. Така са се разправяли древните с главата на Горгона медуза, както ни е известно от истанбулските цистерни. Пък и шмъркането от цветенцата на килима на кокаина също беше забавно.

Значи Виктор Пелевин съ сигурност. 

Трети ден : Методи - Мостът на Дрина

Тази книга има твърде голямо значение за мен, за да я представя по-късно от днес: романът „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич.

Контекст: Един мост, толкова стар, че почти вечен, живее животите си чрез хората, които минават по него, пият чай, играят на табла, умират. Поставям откъс от превода на Жела Георгиева:

„В края на третата година се случи едно от онези нещастия, без каквито големите строежи рядко минават. Завършваше се третият стълб, който беше малко по-висок и при върха по-широк от останалите, защото на него трябваше да почива капията. При пренасянето на един голям каменен блок работата се запъна. Работниците се тълпяха около огромния четириъгълен камък, който, опасан с големи въжета, висеше над главите им. Скрипецът не успяваше да го нагласи точно над неговото легло. Помощникът на майстор Антоние Арапина дотича нетърпеливо и започна с високи, сърдити викове (на онзи чуден, смесен език, който се създаде през годините между хората, дошли от различни краища на света) да дава наставления на направляващите скрипеца долу, във водата. В този момент неясно как въжетата е охлабиха и блокът се стовари – най-напред с единия си край, а после с цялата си тежест – върху разгорещилия се Арапин, който дори не гледаше над себе си, а долу към водата. По странно съвпадение блокът падна точно където трябваше, ала при падането си закачи Арапина и затисна цялата долна половина на тялото му. Настана тичане, тревога и врява. Бързо пристигна и майстор Антоние. Младият негър, след като първо изпадна в безсъзнание, дойде на себе си; той стенеше със стиснати зъби и тъжно, уплашено гледаше майстор Антоние в очите. Смръщил вежди, бледен, майсторът даваше заповеди да се съберат работниците, да донесат инструменти и да се пристъпи към вдигането на блока. Ала всичко беше напразно. Кръвта на младежа бързо изтичаше, дъхът му пресекваше и погледът се замъгляваше. След половин час издъхна, стиснал конвулсивно ръката на майстора в своята.“

Ден трети : Ива - Каша

Ако се разберем, че:

Всичко от 1 до 100, от светлата страна, е заето от Търсенето на вмч Марсел и

Всичко от 1 до 100, от тъмната страна, е заето от Пътуването на вмч Селин и

Се съгласим, че от тази страховита висота, всичко останало изглежда като незначителна каша, тогава, и само тогава можем да продължим нататък.

Надявам се също щото този кратък увод най-после да хвърли окончателна и достатъчна светлина относно това - защо от всички неща на света най-малко ми се занимава с ревюта на книги. Помислете за Онасис след Калас и Джаки... какво? Валентина Терешкова може би? Ц, не става.

Та значи бъркам аз в засудялата каша. Вадя ръката гледам що там има? Мишка на килима? Не, там има гоголови разкази с малки чаровни мустачки. Има и брадати достоевски пресъпления и наказания с игриви братя карамазови. Белобради ани толостоеви каренини също има и войни и мир тоже. Тези всичките за мен са една книга - не се знае къде започва и къде свършва. Тази безкрайна книга ме научи, че руската душа е широка и способна да облагороди и най-сивата - като блок в Младост 2 - и невзрачна - като януари в Лион - безснежна зима. 

Ден втори : Методи - Лавина

Щом не съм представил тази книга на първия ден, трябва да я представя най-късно на втория. Един роман, към който се връщам често от повече от петнайсет години: „Лавина“ на Блага Димитрова.

Контекст: Шестнайсет души се отправят към планински връх. Случва се нещо немислимо, неочаквано и гибелно. Всеки от тези шестнайсет души има своята лавина. Срещата на всеки един от тях с нея е обусловена от чертите на характера му, предишния му живот, стремежите му. Помествам тук един от любимите си откъси – неизпятата песен на Поета, която той съчинява вечерта преди лавината:

"Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада. Това е моята лавина. Със собствените свои стъпки ще я подсека. Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там. Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест. Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша - единствената моя дума, заради която съм дошел в света. Ще я прошепна на ухото ѝ, затъпкано с памук. И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина."

Ден втори : Ива - Пътуването

Както марселовото Търсене бе книгата на живота ми между 15 и 35, така селиновото Пътуване стана книгата на живота ми от там насетне. Любопитен е феноменът в който нещастието на един се превръща в щастие за друг - феномен известен с безкрайното си многообразие. Феномен, който направи така, че при срещата с чернотата и дълбините на селиновата депресия, моята се превърна в бързо изпаряваща се лека мъгла.

Благодарение на Пътуването разбрах, че расистка и ксенофобска Франция, мрази първо своите после чуждите деца; че Франция, откакто модерните времена съществуват, експортира безработица и мизерия по всички, достъпни и недостъпни, краища на света. Благодарение на събудената от Селин емпатия, последните ми четири години в страната на свободата, равенството и братството бяха по-търпими от четирите години преди това.

Чак напоследък, и за моя голяма радост, някога обвиненият в колаборационизъм и недолюбван от сънародниците си - имах си хас - Селин бива признат в родната си страна за “обратния на Пруст полюс и литературен стожер”*

Щастлива съм и за това, че навремето си го открих сама - никъде не прочетох за него и никой не ми го спомена - и като го открих, в мигом си го направих пророк на мойто си племе; на племето което съм си аз. 

Влюбена съм и в друг факт свързан косвено с него - а именно, че за реабилитацията му голяма роля играе любимият ми - ах този въображаем триъгълник на крастави магарета - френски актьор Фабрис Люкини който през последните над тридесет години неуморно говори, играе и чете селиновото Пътуване през 1988 ето така: виж видео тук

И 28 години по-късно така: виж видео тук

*То пък за късмет точно днес го чух това по France culture, Les matins, 7 mai

Ден първи : Методи - Гранада

Започвам с един от текстовете, който най-много ме впечатли – трилогията „Гранада“ на египетската писателка Радуа Ашур. По-долу давам превод на един от любимите си моменти (за съжаление, трилогията не е преведена на български език. Все още!).

Контекст: Трите романа – „Гранада“, „Мàриама“ и „Отпътуването“, разказват историята на едно арабско семейство в мюсюлманска Испания в последните години от реконкистата (краят на 15 век). Откъсът по-долу е от втория роман, глава 15. От многолюдното семейство са останали само Мариама и внукът ѝ Али. Заедно с другите жители на Албайсин, те са принудени да се отправят пеша към морето, където да се качат на кораби, с които да достигнат северноафриканския бряг.

„На четвъртата вечер [Мариама] я връхлетя треска, която не ѝ даде да заспи и стенеше. [Али] я пови с трите плаща и стоя буден до нея до зори. Когато керванът потегли, не я качи на гърба си, а я понесе на ръце. Гледа я, а в гърдите му напира задушаващ плач, та отвръща взор към оголелите ридове край друма.

Вечерта до нея будуваха три жени от кервана. Настояха [Али] да я остави на техните грижи, а той да иде да поспи. Когато призори отново потеглиха, пак я взе на ръцете си. На дневна светлина му се видя неподвижна, като че да беше от восък. Надвеси глава над лицето ѝ, но не усети дъха ѝ. Дали бе умряла? Бързо отпъди тая мисъл. Притисна баба си към гърдите си, ръцете му още по-силно се вкопчиха в тялото ѝ, повито във вълнените плащове, и продължи да върви. Ала снагата ѝ тежеше на ръцете му и не даваше какъвто и да е признак на живот. Умря баба ти, Али... Мариама си отиде под открито небе. Продължи да върви, все едно че нищо не се беше случило, после внезапно спря. Петите му се вбиха в земята и изрева с цяло гърло: „Баба умря!“

Ден първи : Ива - Търсенето

На въпроса на за любимите книги... Не знам дали ще стигна до девет, но съ сигурност ще кажа, че любимата ми книга от 15 до 35 беше À la recherche или Голямото марселово търсене. След като я прочетох така се влюбих в нея, че всякоя друга погледната книга ме докарваше до отчаяние. Преминах на четене на литературна критика, научна и мистична литература. Което се оказа полезно, защото на следващата зима се явявах на изпит при прословутия, тогава още доцент, Никола Георгиев. В резултат моя, марселова?, беше единствената шестица в ЦИЕК за съответната учебна година, което доведе до много вълнения и дълги брожения сред колегите. Алогично, но типично - обвиниха ме, че съм се явила … неподготвена и така съм го, Никола, разстроила, че изпокъсал половината ни курс след мен. На въпрось, щом съм била неподготвена, защо ми е писал шестица - никой не успя да отговори.

Да цитирам откъс от Търсенето не бих си позволила, така както не бих откъснала крило от пеперуда за да онагледя, колко красив е полетът й.Все пак, за да не е съвсем без хич, добавям тук електронна връзка за сваляне на звуковата версия на цялото произведение. Иначе казано подавам ключ към 145 час чисто щастие с гласовете на  Pauline Pucciano & Vincent de l’Épine. Хартиеният вариант знаете, къде да намерите.  

А, за капак излизам и с контра предложение - добре е да знаем, коя на кого е любимата книга, но още по-добре е да знаем и как се отрази връзката ви на личният Ви живот и развитие. Или иначе казано: хайде за литературата по-литературно, ако обичате. 

За а удио книгата тук